Юри Буков навлезе в изкуството трудно, отказа да бъде последовател, ала остана последователен в убежденията си за живописта. Два пъти кандидатства в Художествената гимназия, три пъти в Академията, за да признае днес, че тези мъчителни неуспехи са го научили на много повече, отколкото самата система на образование. Суровата школа в ателието на Ненко Балкански го убеди в истината, че за да осъществиш себе си, то са нужни преди всичко самота и вглъбение. Ненко Балкански учеше студентите си да се вглеждат постоянно и изпитателно в себе си. Правеше конкурси за автопортрети. Юри Буков прие автопортрета като форма на самоанализа, като насъщна необходимост да разголва безпощадно същината си, да преосмисля във времето собствената си драма.
И до днес той рисува себе си като печален и жалък клоун. Времето задълбочи тези горчиви самооценки, защото безвъзвратно отминаха годините, когато живописецът бе толериран. Изтляха илюзиите, че изкуството му може да бъде направлявано, а той – управляем. Юри Буков отказа да уплътнява големите формати, саморазобличи се, изтърпя и изживя един тежък период на непослушание, в който бе отвъргнат от официалните вкусове. Той просто отказа лекия път в изкуството; отхвърли възможността да бъде лансиран художник, тъкмо защото воюваше за правото си на вглъбение и самота. Тези негови убеждения, постоянното вглеждане в себе си, го принудиха да се самоопределя със самоирония като старомоден. Истината е, че стилът на човека и художника Юри Буков покриват представата за буйстващ индивидуалист. Очевидно, че добрата стара школа на Ненко Балкански е внедрила у този неуравновесен темперамент непоносимост към преходното, псевдомодерното, към обслугата на пазарните вкусове.
Години наред Юри Буков поделяше живота си между кръчмата и ателието. Ала когато заставаше пред статива той знаеше, че това е олтар, пред който се свещенослужи с овладяна интуиция и вещ професионализъм. Занаятът в изкуството му осигури правото да съхрани самочувствието си на живописец и в най-тежки и унизителни моменти. Годините минаваха, а критиката мълчеше за картините му. Нямаше и къде да бъдат видени. Никой не се сети да прекрачи прага на ателиетата му в Плевен и родното му село Рибен.
Животът на несретник върна Юри Буков на село. Оказа се, обаче, че неволята разкри неподозирани възможности за художника. Той преоткри и пресътвори забравените стойности на простите непреходни неща в живота. Промяната, неосъзната от самия него, възвърна вътрешното му равновесие, обогати темите, освободи дръзкия колорит и експресивната мазка на артиста.
Под стрехите на стария градски център Юри Буков открива неподозирани светлини и отражения, опива се от копнежа на града. Сякаш се отъждествява с бохемата на артистичните кафенета, за които знае от книгите. Дълбоко в душата си българският художник се стреми към своя балкански Монпарнас, към литературните си представи за артистична общност, за центъра на изкуството.
Връщането към корена при художника обикновено настъпва в момента на зрелостта. Юри Буков бе принуден от недоимък да се върне на село, където, обаче, преоткри същността си на европеец със селска душа.
Художникът единствен от всички хора има право да убива своите създания. Живописецът Буков работи върху стари платна, унищожавайки без жал онова, което е без значение за него. Силата на неконтролирания творчески импулс го подтиква да влезе в противоречие с професионализма и той убива своите картини, за да нарисува върху тях други, лишава се от късове лична биография. Всъщност, това е формата на самоубийство, над която само артистът има авторски права.
При този темперамент същественото е да има бои, платно и душевно неспокойствие, което да бъде онагледено чрез цвят и форма. В родното си село Рибен Юри Буков преоткрива стойности, които привидната култивация на града унищожава неусетно и настъпателно. Да направят портрет на природата, в нашето изкуство се е отдавало на малцина. Едва ли висшите форми на творчеството се принизяват, когато художникът Буков рисува портрет на кокошка, коза или магаре. Взирането в естеството превръща тези експресивни етюди в откровения за хуманизма, който често е чужд на хората.
Юри Буков е непоносимо себичен. Същевременно безкрайна е неговата толерантност към различията на стилове и виждания в изкуството. Монохромието е чуждо на палитрата му. Самият той предпочита многобагрената, импулсивна същност на чистия цвят. Смята за изживяна от историята на изкуството липсата на фигуративност, която сякаш с експериментите на Кандински отваря и същевременно затваря страницата на съществените търсения. Чарът на неговите картини е основан на една недовършеност, която дава възможност и на познавача, и на неизкусения зрител да предполага останалото.
Юри Буков е възпитаван като художник по времето, когато проблемът за завършеност на картината бе основен. Тъкмо затова той умишлено оставя платната си в състояние, при което духът не е напуснал материята. В изкуството му природата има образ на човек или звяр. Пейзажи той няма. Светът на естеството за него се свежда ликовете на съществата и това той нарича природа. В този смисъл е безспорен реалист, своеобразен материалист, обладан от небесни прозрения.
Юри Буков е обвързан само с едно нещо в живота – с живописта, която му дава свобода на незавидни права, които са относителни, признание, което предстои. Връзката му с изкуството не може да се разтрогне вече. Така той постига своя завършен автопортрет в българската живопис.
